Всъщност глупостта не е – или не е само – обратното на

„ Всъщност нелепостта не е – или не е само – противоположното на интелигентността. Човек може да бъде доста образован и доста малоумен: с цел да се убедим, задоволително е да сложим който и да било интелектуалец на политически пост или да насърчим някой специалист да се изкаже по въпрос, който не познава. “

За необятните простори на човешката нелепост, с думите на Себастиан Диегес – невропсихолог и откривател в Лабораторията по когнитивни и неврологични науки в Медицинския факултет на Университета във Фрибур, Швейцария.

Глупост и полуистина 

Затъваме ли от ден на ден и повече в нелепостта? Изправени пред някои модерни трендове, можем много основателно да си зададем този въпрос. Хора, които очевидно са образовани и са способни свободно да се осведомят, през днешния ден отхвърлят научните рекомендации за имунизирането и климата, потапят се в чудновати „ теории за международния скрит план “, с лекост гласоподават за идиоти и поддържат тъпи планове, възмущават се от нелепости без всякакво значение, буйно вземат страната на прищевки без каквото и да било бъдеще, а някои даже са решили, че оттук насетне за тях Земята ще бъде плоска, без значение кой какво споделя. На фона на всички напрегнати дипломатически връзки, терористични прояви и безкрайни войни, на методично разрушение на околната ни среда и на стопанска система, която от ден на ден е от изгода за една шепа хора – за които прочее нищо не сочи, че са изключително умни, – нашата ера наподобява напълно отдадена на тържеството на нелепостта. Участвайки в това поражение, мозъци, които се считат за просветени, стават част от него, уверени в всякакви подготвени пояснения: отговорни са американците, обществото, пестицидите, въглехидратите, глутенът, ендокринните разстройства, левицата, десницата, елитите, простолюдието, чужденците с непълноценните им гени, мързеливите преподаватели и педагозите идеолози, таблетите, екраните и вълните, които повреждат мозъка...

Ами в случай че в основата си всичко това е единствено булшит? („ нелепост, тъпота “)

Булшит и постистина

Не че нелепостта не съществува и че положението на нещата е такова, че няма нищо обезпокоително. По-скоро желая да кажа, че това, което наподобява като всеобщ спад на интелекта, се схваща по-добре, в случай че го тълкуваме като повишение на булшита. Всъщност нелепостта не е – или не е само – противоположното на интелигентността. Човек може да бъде доста образован и доста малоумен: с цел да се убедим, задоволително е да сложим който и да било интелектуалец на политически пост или да насърчим някой специалист да се изкаже по въпрос, който не познава. Това, което ще направи тогава, се назовава булшит.

Според известния разбор на философа Хари Франкфурт същността на булшита се състои в цялостното равнодушие към истината. Противно на лъжеца, който постоянно би трябвало да държи под око истината, с цел да я изопачи или прикрие, на булшитъра не му пука за нея. Той бълва каквото му хрумне, стига то да го устройва, без въобще да го интересува дали казаното е правилно, или неправилно. С наслада дрънка нелепости и за тази цел разполага с доста тактики: мятане на прахуляк в очите, повдигане на пушилка, промяна на тематиката, затъмняване, лиризъм, престорена церемониалност, политически език, безсмислени речи, непукизъм... Без значение по какъв метод и в какъв подтекст, булшитърът, споделя Франкфурт, се стреми да „ се измъкне “ сполучливо, като се преструва, че споделя нещо, а в действителност не споделя нищо, в смисъл че не предава никаква смислена информация. Следователно булшитът е форма на епистемен камуфлаж: дава тип, че способства за полемиката, като в това време попречва развиването й. Общо взето, това е противоположното на дискурсивния прогрес.

Защо сходен интелектуален паразит бива толериран? В последна сметка лъжецът, когато е оголен, се оказва отхвърлен, ненавиждан и непризнат от всички, а булшитърът като че ли се вихри напълно безнаказано. Франкфурт оставя този въпрос открит – „ като упражнение за читателя “, само че наподобява, че някои психически настройки, съчетани с избрани обществени и културни фактори, разрешават това любопитно събитие да бъде обяснено. От една страна, ние, наподобява, сме някак извънредно милостиви към булшита: в случай че някой приказва каквото му скимне, първата ни реакция е да се опитаме да намерим смисъл в думите му, да определим с какво се вписва в дадената обстановка и – в случай че е нужно – да дадем пояснение, което да задоволи тази нужда. Много постоянно пострадалите от този булшит значително правят работата на булшитърите. От друга страна, булшитът може да се възползва от избрана просвета на средата: в случай че наглостта, самоувереността, истинността и искреността са по-високо ценени от елементарния факт да кажеш нещо ясно и тъкмо, тогава булшитът освен ще мине неусетно, само че може и да преуспее. Впрочем Франкфурт приключва разбора си със следните думи: „... сама по себе си искреността е булшит. “ В този смисъл да приказваш „ от сърце “, да се изразяваш „ увлекателно и буйно “, да казваш „ каквото ти е на душата “, да приказваш „ като човек на човек “, да бъдеш „ прям “ и „ откровено самоуверен “ ще бъдат модерни качества, ценени доста по-високо от строгостта, благоразумието, точността и прецизността, и даже ще ги заместят.

С „ откровени и откровени “ говорещи и „ снизходителни “ възприемащи, чиито функции могат елементарно и постоянно да се разменят, такива, които с всичко, което споделят, ускоряват и уголемяват околната конструкция, поддаваща се на този вид взаимоотношение, наподобява, че са налице всички условия, с цел да бъде достигната сериозната маса от булшит в обществения дискурс. Ако този разбор е верен, наподобява, разполагаме с пояснение за настъпването на „ постистината “, дефинирана в оксфордските речници, които я оповестиха за „ дума на 2016 година “, като прилагателно, обозначаващо „ условия, в които обективните обстоятелства имат по-слабо въздействие за образуване на публичното мнение, в сравнение с позоваването на страстта и на персоналните убеждения “. Непосредственият извод от такава обстановка ще бъде, че който не споделя нашето мнение, де факто бърка, желае да ни манипулира, надълбоко аморален е и не почита нашите убеждения, които са наша истина. Това породи поляризиране на разногласията, като всеки се стремеше да отбрани и наложи своята позиция, дискредитирайки гледната точка на другите, тъй че да съобщи допустимо най-видимо своята безпогрешност, решителност и моралните си достолепия даже вътре в личния си „ лагер “. Естествено, в този ужасяващ развой истината, обстоятелствата, това, което нещата фактически са, това, което е в действителност по този начин или не е, стават напълно спомагателни и даже искрено подозрителни.

Виждайки сходна динамичност в деяние, непредубеденият наблюдаващ няма различен избор, с изключение на да се запита дали всичко това в последна сметка не е неуместно. Булшит, постистина, различни обстоятелства, подправени вести и други теории за конспирацията – не са ли това просто нови имена, с които бива наричана нелепостта?

Принципи на актуалната нелепост

Всъщност във френския превод на думата bullshit в смисъла, в който я използва Франкфурт, беше определено понятието „ нелепост, тъпота “; тогава глаголът bullshitter ще значи „ изкуството да се приказват нелепости “. За жал, терминът „ нелепост “ страда от двоякост, която не предава тъкмо понятието „ булшит “ във философския смисъл, който към този момент му се признава. Без да отиваме прекомерно надалеч в семантични разисквания, наподобява, че според от подтекста „ нелепост “ подхожда по едно и също време на неистина, нелепост, незначителна дреболия, незнание и тъпотия. Така обрисуваната област е прекомерно необятна, по тази причина не можем да се надяваме да извлечем от нея тъкмо схващане на проблематиката, заложена в постистината. От друга страна обаче, терминът „ нелепост “ има преимуществото да насочва вниманието върху ролята на нелепостта в настоящето ни отношение към въпроса за истината. Що се отнася до казуса, който ни занимава тук, може да считаме за еквивалентни в огромна степен термините „ тъпотия “, „ нелепост “, „ дивотия “, „ имбецилност “, само че както беше казано нагоре, би трябвало грижливо да ги разграничаваме от елементарния дефицит на просветеност. И в действителност, наподобява е нужна известна степен на просветеност, с цел да се сътвори видът нелепост, характеризиращ постистината: измислянето, отбраната и разпространението на нелепости в действителност изисква обилни познавателни запаси и даже ментални настройки, много скъпо струващи откъм мозъчна сила.

Следователно човек може да бъде доста образован, да разполага с доста знания, да се бори гневно срещу грешките и фалша (у другия, схваща се) и отново да си остане доста тъп. Защо? Защото подобен човек може да работи без тъкмо избрана цел, без да познава същинската стойност на истината и на познанието, без в действителност да схваща какво значи да знаеш нещо, без да умее да употребява познанията си изцяло умишлено, без да го е грижа за нормите и методите, които разрешават по най-хубавия метод да е в истинното, без да се пита за аргументите, заради които тези правила и способи са положителни, и без да знае по какъв начин да съобщи вярно познанията си, а даже и за какво би трябвало да ги съобщи правилно. Този вид глупак е доказателство за това, което Роберт Музил назовава „ умна нелепост “, а Кант дефинира като минус на преценката: минус, който съгласно него е нелечим, за жал. Структурно видяно, тази форма на умна нелепост няма различен излаз, с изключение на да създава булшит, защото концепцията за истината и познанието, която я стимулира, по принцип е неиздържана.

В прочут смисъл като че ли постистината се състои в събиране и експлоатиране на човешкия разум за да го накара да създаде и одобри оптимални форми на нелепост. В идната част от моето ревю предлагам три фактора, присъщи на актуалната нелепост, които – заедно – могат да обяснят появяването на булшит в необятен мащаб, като най-после стабилизират генерализираната система на имбецилност, наричана „ постистина “. За по-кратко може да отбелязя тези фактори с понятията „ егоизъм “, „ самозаслепение “ и „ рекламация “, което към този момент разрешава да забележим добре по какъв начин взаимоотношенията посред им могат да доведат до усилването на всяко от тях. След това ще кажа няколко думи за етичните последствия от нелепостта, които са резултат от тях, преди да завърша уви, прекомерно накратко – с вероятната еволюция на постистината и на средствата, с които да се оправим с нея.

Страстта към същото

В своя проницателен разбор на нелепостта Ален Роже стига до заключението, че става дума не за дефицит на разумност, а напротив – за остатък на логичност. От това следва, че нелепостта е тавтологична пристрастеност към същото: „ Една стотинка си е една стотинка “, „ Каквото и да споделят, религията си е вяра “, „ Не съм по-глупав от другите “... Ето я оголената нелепост в нейния странен принцип за еднаквост „ А = А “, който не споделя нищо друго, също така, което към този момент е казано и измислено. Като цяло, това е достатъчността в чист тип: споделям това, което мисля, и мисля това, което споделям, заради единствената причина, че го споделям и че го мисля. И в случай че не съм склонен с нещо, това е доказателство, че то не е правилно или че не ме визира. Мога да възприема единствено това, което „ ми споделя нещо “, което дава отговор на моите усети и пристрастености. Подлагането им на подозрение е фактическа засегнатост, тъй като единствено зложелател може да не се съгласи с мен.

„ Това е моето мнение и аз го споделям “ – това е нелепата парадигма на нелепостта, която щеше да е по-скоро занимателна, в случай че не беше фактът, че в днешно време понятието „ шерване “ приема много дословна и отчайваща конотация, доколкото в този момент в действителност нелепостта се „ споделя “ и „ следва “ доста по-лесно и по-бързо от когато и да било.

В тавтологичната нелепост разсъдъкът е като заловен в капан, тъй като сме изправени пред едно безпределно повторение и самоудовлетворяване, тържествуваща индивидуалност, произвеждаща баналности, подготвени хрумвания и шаблони. Да отидем и по-далеч: тавтологичен израз, учреден на правилото за еднаквост „ А = А “, несъмнено, е изпразнен от всякакво наличие, само че има свойството незабавно да става сполучлив. „ Каквото и да разправят, евреинът си е евреин “: в действителност е доста жалко, това изявление не почива на никаква обосновка, само че точно „ това си е по този начин “ и „ ами това си е “. „ Вашето позвъняване е значимо за нас “ също е тъпота, чиято нелепост е напряко дълбинна, и действа в същия указател, затова булшит в съвсем чист тип, който обаче оказва своето въздействие: сходна фраза основава илюзията, че в действителност дадена компания счита позвъняванията на своите клиенти за значими и – следователно – взема доста на съществено тяхното благополучие и се старае те да бъдат изцяло задоволени. Достатъчно е – буквално – да бъде казано и булшитът става ефикасен само и единствено по силата на своя одобрителен темперамент. Разбира се, на процедура нищо не е свършено, само че в действителност тъкмо това е трябвало да бъде направено. Така нелепостта се оказва непрестанно свеждане до същото и до себе си, от което следва непрекъснатото и позоваване на персоналните образци, на „ свидетелството “, на „ терена “, „ претърпяното “, „ почувстваното “.

Автентичността, субективността и искреността освен са задоволителни, само че също така разрешават на кретена да се изпълва с горделивост и удовлетворение: той си мисли, че знае защо приказва, а в реалност само и единствено това разбиране е цялата опора на думите му, освен това той даже не може да си показа, че опиране на обстоятелства, външни за личната му визия, могат вероятно да го насочат, да го поправят или – да си помечтаем за миг – да го накарат да промени мнението си. Не че тъпакът няма да съумее да донесе вода за личната си мелница, в случай че е належащо: с цел да го направи, той се възползва от изкривяването на потвърждението тази магнетична мощ, която разрешава да затвърдиш мнението си при всевъзможни условия, – което ще му помогне да откри нужните елементи за своята идея, като грижливо пренебрегне или изтълкува по различен метод всички тези, които му опонират.

Така нелепостта, интелектуалната леност, самодоволството и нарцисизмът се оказват като че ли единосъщни и водят до общ резултат тържеството на интуицията. Правилни са моето мнение и моята реакция, тъй като са си мои. Този, който не демонстрира задоволително „ откровеност “, „ непрестореност “, самонадеяност и увереност, бързо ще бъде дискредитиран. Колкото и да е угрижен за истината, колкото и да се стреми към акуратност, колкото и да желае да демонстрира точност, това няма значение – просто не можеш да имаш доверие на някого, който като че ли не приказва „ с ръка на сърцето “, а грижливо излага обстоятелства и се занимава с логическата им поредност. Тук, несъмнено, е един от главните ресори на популизма, което изяснява за какво хората драговолно поддържат и избират титулувания, изпечения измамник от момента, в който той е станал един „ от нашите “ – все този малоумен принцип на идентичността, само че този път изведен в световен мащаб.

И още веднъж – тези механизми на нелепостта нямат нищо общо с интелигентността. Напълно възможно е хората да стават групово все по-тъпи, без освен това нивото на общата просветеност да спадне ни на йота. Напротив, интелигентността е желателна в огромна степен, с цел да поддържа една толкоз тъпа система, изключително с установяването на персонална епистемология, която е ни повече, ни по-малко убеждението, съзнателно поддържано, че познанието е работа на интуицията, че обещано нещо е правилно и ние знаем, че е правилно от мига, в който просто сме го оповестили за такова, и сме „ надълбоко уверени “ в това, нещо повече – в случай че сме го трансформирали в „ полезност “, която ни дефинира.

Избрано от: „ Психология на нелепостта “, изд. „ Изток-Запад “, 2019 година
Изображения: DALL-E